Постинг
29.04.2016 11:50 -
ЗА УЧЕНЕТО И ЛЪЖИТЕ - ВЧЕРА, ДНЕС И УТРЕ
Някога не исках да уча повече след гимназията. Вярвах, че ще градя светлото бъдеще на Родината, и така ще изградя и своето, и вярвах на трите големи лъжи за ученето, които битуваха в миналото. Мама и татко обаче все повтаряха, че трябва да уча, да уча, да уча. Ама защо, бе хора, не разбирах аз мотивите им. Нали ще се влея в редиците на работническата класа и ще давам, ще давам, ще давам от себе си всичко, що имам. За Родината! Обаче нашите упорити – не, ще учиш, та ще учиш в Университета. Понеже тогава имаше само един, и затова родителите на всички ни казваха – учете там днес, та да не работите утре. И аз какво да правя – родителска дума на две не става, отидох на изпити. Приемни, ама много приемни. Трудни, та трудни. И народ се събрал – всички като че ли искат да влязат в тоя университет. Не за друго, ама беше единствен. А абитуриентите-кандидати за висше- много. И каква радост настана за нашите, като си открих името в списъка на приетите. А от роднините – завист. Понеже не всеки можеше да влезе в Университета.
И така, учих, учих, учих и станах горд собственик на диплом за висше образование, и не едно, а две. И не просто бакалавър, а цял магистър се извъдих. После дойде трудната част. Къде да работя? Дойде и кризата. Криза за работа, криза за стоки, криза за пари, и за духовност. Аз си имах духовност в излишък дори, нали затова ходих да уча, но пари нямах. Тогава познах първата голяма лъжа – че душата се храни с духовна храна, не й трябва хляб и сирене. Трябва й, трябва й – и още как! На третия ден вече ти се привиждат сочни пържоли на барбекю, дори да си вегетарианец. Стъпках лъжата с крак и злобничко дори я размазах с петите. И така няколко години си минаха. Започна да се раздвижва икономиката. Взеха да отварят врати затворени фирми, да откриват нови, да идват чужденци инвеститори, влязохме в Европейския съюз и аз си намерих работа. Е, не беше тази от мечтите ми, но беше работа. Можех да си купя вече торта и вино, та после и душата да се нахраня с духовна храна.
Тогава познах втората голяма лъжа – че като си учил, няма да работиш. Работиш, работиш – и още как! На третия ден едва се довличаш вкъщи и се просваш в леглото, безсилен дори да заспиш. Смачках лъжата в ръка и с погнуса я хвърлих в тоалетната, а отгоре й пуснах водата два пъти. И така още много години си отидоха. Децата пораснаха. Сега аз им казвам да учат. А то не е като едно време – имат повече от 50 университета, да избират, да избират, чак и в чужбина могат да идат. Университети много, а кандидати все по-малко. Няма изпити, няма подбор. Ха си тръгнал към някой, и той те глътне като прахосмукачка. Поседиш, поседиш вътре и те пусне с диплома. На моите наследници им казвам да учат навън. Трудно приемат на входа, но ученето е учене. Там университетите плачат за българските студенти. Умни са нашите, какво да ги правиш. Скъпо им струва ученето, но петте години им се отплащат цял живот после.
Сега познах и третата голяма лъжа – че родното висше училище няма равно на себе си. Има, има, че са и в чужбина тези университети, че и много по-добри са, че и по-евтини даже от някои наши! На третия ден там осъзнаваш, как никога повече няма да бъдеш същия този нашенец, страдащ от „балкански синдром”. Тази точно лъжа ми дойде в повече. Ритнах я надалече – през девет земи в десета, и я заклех с черна магия никога вече да не се връща у нас. Децата ми учат в чужбина, разстоянието вече го преживях, но все ги чакам да се върнат в България, че времето няма как да прежаля. Минаха пет години и време е да започнат строежа на светлото бъдеще на Родината. А ако не им се връща в изстрадалата наша България, могат да й помагат и зад граница.
Не знам дали заприличвам на мама и татко, но вече не вярвам на трите лъжи за ученето от някога. Но както някога все още вярвам, че ще постигна своето бъдеще като работя за това на страната си. И децата научих така. Те пък ще научат своите. Нали сме един род и имаме само една Родина…
И така, учих, учих, учих и станах горд собственик на диплом за висше образование, и не едно, а две. И не просто бакалавър, а цял магистър се извъдих. После дойде трудната част. Къде да работя? Дойде и кризата. Криза за работа, криза за стоки, криза за пари, и за духовност. Аз си имах духовност в излишък дори, нали затова ходих да уча, но пари нямах. Тогава познах първата голяма лъжа – че душата се храни с духовна храна, не й трябва хляб и сирене. Трябва й, трябва й – и още как! На третия ден вече ти се привиждат сочни пържоли на барбекю, дори да си вегетарианец. Стъпках лъжата с крак и злобничко дори я размазах с петите. И така няколко години си минаха. Започна да се раздвижва икономиката. Взеха да отварят врати затворени фирми, да откриват нови, да идват чужденци инвеститори, влязохме в Европейския съюз и аз си намерих работа. Е, не беше тази от мечтите ми, но беше работа. Можех да си купя вече торта и вино, та после и душата да се нахраня с духовна храна.
Тогава познах втората голяма лъжа – че като си учил, няма да работиш. Работиш, работиш – и още как! На третия ден едва се довличаш вкъщи и се просваш в леглото, безсилен дори да заспиш. Смачках лъжата в ръка и с погнуса я хвърлих в тоалетната, а отгоре й пуснах водата два пъти. И така още много години си отидоха. Децата пораснаха. Сега аз им казвам да учат. А то не е като едно време – имат повече от 50 университета, да избират, да избират, чак и в чужбина могат да идат. Университети много, а кандидати все по-малко. Няма изпити, няма подбор. Ха си тръгнал към някой, и той те глътне като прахосмукачка. Поседиш, поседиш вътре и те пусне с диплома. На моите наследници им казвам да учат навън. Трудно приемат на входа, но ученето е учене. Там университетите плачат за българските студенти. Умни са нашите, какво да ги правиш. Скъпо им струва ученето, но петте години им се отплащат цял живот после.
Сега познах и третата голяма лъжа – че родното висше училище няма равно на себе си. Има, има, че са и в чужбина тези университети, че и много по-добри са, че и по-евтини даже от някои наши! На третия ден там осъзнаваш, как никога повече няма да бъдеш същия този нашенец, страдащ от „балкански синдром”. Тази точно лъжа ми дойде в повече. Ритнах я надалече – през девет земи в десета, и я заклех с черна магия никога вече да не се връща у нас. Децата ми учат в чужбина, разстоянието вече го преживях, но все ги чакам да се върнат в България, че времето няма как да прежаля. Минаха пет години и време е да започнат строежа на светлото бъдеще на Родината. А ако не им се връща в изстрадалата наша България, могат да й помагат и зад граница.
Не знам дали заприличвам на мама и татко, но вече не вярвам на трите лъжи за ученето от някога. Но както някога все още вярвам, че ще постигна своето бъдеще като работя за това на страната си. И децата научих така. Те пък ще научат своите. Нали сме един род и имаме само една Родина…
Няма коментари
Търсене
